Наблюдавам и участвам на българския телевизионен пазар поне от 18 години.

Уверил съм се, че медийният плуралаизъм у нас до голяма степен прилича на политическия плурализъм – поне в областта на телевизиите.

Да стартираш телевизионен канал единствено на база идеи – да предположим, че те са от полза за обществото, без да имаш външна помощ – най-меко казано, е същото като да създадеш нова партия.

Протестите от последната година до голяма степен бяха израз на липсата на политически плурализъм. Резултатът, както виждаме,  е никакъв – политическата картина си остана същата. Нищо не се променя и в полето на медийния плурализъм.

Една промяна би означавала улесняване на старта на всяко медийно начинание в усилията му  да достигне най-общо казано до пазара. В случая на зрителите.

Условията за старт не са лоши. По време на правителството на НДСВ беше направена една революционна промяна – лицензирането на нови ТВ програма се замени с далеч по-простата регистрация.

Цената на телевизионната техника падна в пъти.

Реално човек може да направи телевизия за същите пари, за които да си купи нова кола.

Разбира се, това не би могло да бъде политематична телевизия, но все още има свободни места за нишови телевизии – особено местни и регионални.

Само че проблемите започват оттук нататък.

Как да се разпространява такава телевизия?

В Съединените щати има някаква система на поощряване на този тип медии. Даже преди години български журналисти бяха изпратени в САЩ на разноски на американското правителство да се научат как се правят „гаражни” телевизии.

Нормално е между създателите на една програма и операторите, разпространяващи програмите, да има пазарен тип отношения. Само че никой не иска да надникне в тях. Никой не поставя въпроса, че все пак обществото трябва да знае кскви са правилата. Да се знаят цените, ако щете.

В медийното пространство достигат единствено някакви цифри, когато една голяма телевизия иска повече пари за разпространение на нейната програма. И всички смятат, че това е универсален принцип – операторът да плаща на всяка телевизията.

Реално се плаща на тези телевизии, без които се смята, че зрителят не може. Това са няколкото големи национални канала и няколко нишови с много твърд електорат – обикновено политически.

От останалите кандидати –за  разпространение се искат обаче пари. Често сумата е непосилна. Оправданаието е, че тези канали нямат значима аудитория.

Ако телевизията е начинаеща, е ясно че не може да има аудитория. Но би могла тя да бъде поощрена за някакъв срок, в който да постигне определен рейтинг. Такива правила обаче няма. Може да си в топ 40, но не те пускат при наличието на 140 канала.

Проблемът е особено сериозен при формирането на програмните пакети на операторите със спътниково излъчване – основно „Булсатком” и „Виваком”. Какви са там правилата – никой не знае. А те владеят вече около 40 процента от пазара. В пакетите им няма нито една регионална телевизия. Което означава, че или  искат непосилни суми,  или има политика да не се допускат „непредвидими” телевизии. Носят се и такива слухове. Проблем, който има директно отношение към проблема за медийния плурализъм.

Връзка с този проблем има и т.н. цифровизация. Похарчени бяха милиони – включително пари на данъкоплатеца, без никой да направи елементарно пазарно проучване. При какви цени телевизите биха влезли в цифровите пакети. Оказа се, че даже БТВ МЕДИЯ ГРУП не могат да издържат на условията. Не се направи проучване и от колко декодера за социално слаби има нужда. И накрая останаха излишни.

Всичко това доказва, че в медийната сфера официално се говорят основно общи приказки, а никой не иска да нагази в пазара.

А пазарът у нас е ясен – започваш да говориш срещу циганите и ДПС, имаш зрители и шансове за излъчване, защитаваш правата на човека, примерно  – умираш.

През 2006 година ръководех телевизия, която беше буквално забранена. От тогавашния кабелен оператор-монополист в Пловдив, ни дръпнаха шалтера. Беше ни казано директно, че до три дни даже името на телевизията трябва да бъде забравено. За да се осигури монопол на друга тяхна телевизия. Говори се, че тогава някои политици се почерпили – по случай забраната на телевизията, което ме навежда на мисълта, че е имало и политическа намеса.

По същото време Уго Чавес спря един опозиционен канал.. Медиите оплакаха свободата на словото във Венецуела, но почти никой не обърна внимание какво се случва в България.

Тогавашното ръководство на СЕМ „изрази загриженост”, но реално вдигна  ръце – отношенията били пазарни…

Подобни неща могат да се случат и днес и пак никой няма да им обърне внимание.

Така че каквото и да си говорим за медиен плурализъм, както и да гласуваме, процесите изглеждат необратими – все повече ще намаляват телевизионните канали и все повече ще стават предвидими.

И ще въпроизвеждат политическата система.

 

Евгений Тодоров

Авторът е ТВ журналист с 40 годишен стаж. От 16 години ръководи Пловдивската телевизия „Тракия”. В един период е бил председател на АНЕТ – Асоциация на независимите ефирни телевизии.